начало - идеи - текстове - книги - [ред.гру] - [дыр ряжущ] - блог

Човешки заек зашива лицето си

Текстове — ВБВ on 3. 11. 2017 at 5:59 pm

„Напоследък в села, гета и градове пълзят човешки
плюшени играчки – котета, зайци и свине…, които
спят по картони и умират в своите изпражнения,
за да бъде най-сетне чиста и свята тази република.“
Щ., „Нови климатични клишета и пътеписи“ (2016), с. 17

А. Физиологично описание
Заловиха го. Преобличат го с маркучи като
голям, мек и розов заек, Йъзъ,
с дебели уши и розова опашчица:
„По-бързо, бе, свиня“ –
Снимат се с него в различни пози и уреди.
И изваждат прорязващи инструменти и
отделящи двигатели. Един, два, три, четири.

Поваляне. Започват да удрят:
с метални пръти - ррряяяяя, ряяяяяяяя – върху
туловището, върху органите: ряяяяя:
металът прониква мекото, плътта, слива се:
в една обща телесна машина от смесени органи.
Смесени органи и зазидани вътрешности; пейзажите
на лицевия релеф, скулите на разпуканите
белези; винтове, винтове, рязко и болт.
А сега: дебелите въжета през слабините. Търкай,
търкай, опъвай жилите: „Опъвай, бе, кретен! Малко
му е. Ггъгх…“

Курдисват го като играчка, пружина, лежи:
целият в кървав плюш и конвулсии;
с коляно от главата. С ръце от корема. Още
веднъж, още два пъти: „Нещастник, педал…“

За момент нощта гълта слюнката си и
адски тихо придобива урод в
дълбокото си гърло на разтегнато влечуго.
Много ми е трудно да преглъщам,
мое подпухнало животно, и хриптя като
човешки цигански заек.

„Ставай…“
Сега трябва да подскача с ръчичките отпред
и пак се снимат с него. Лицето му е отворено
от двигателите, подготвено за селекцията.
„Миришеш, бе, мангал! Смрад.“
Смях, оставили са му само два зъба
отпред; „не ме докосвай, бе…“: пак смях.
Внезапно рязък метал през краката: ряяяяяя
Повалят го отново.
Известно време играта продължава
с по-леки забавления;
но после един
сваля грубо ципа на панталоните си.

„Сто години по-късно из тази умряла утроба
злокобната злоба нищо не ражда“:
само урина и смях.
Ето, един нов Детмаг за обезглавени
плюшени играчки с големи срамни табели
вместо очи. Табели вместо очи.
Един, два. Навик. Гълтай.
И никой не знае кога и как
се изгради
тази зоологическа градина. Забравѝ.

Б. Религиозно описание
И така. Нека струпаме
етническите, рентгенови тела
като една голяма подпухнала купчина
на площада:
тихи хора с вътрешно горене.
И после леееко да надникнем в човешката градина
на изчезващите видове:

Нощем. Големият, розов и подут заек стои
на тротоара с подменени крайници, с
изкривени лапи и вече неясна муцуна:
зашива съвсем бавно костюма си отвътре.
С треперещи и счупени пръсти:
шие, забожда, шие, преде,
вътрешна кожа,
така че да няма лице, така че да няма очи,
да не се вижда дали е чужденец,
дали е човек, дали е жив.
Зашива; а процепът се стеснява,
стеснява, процежда,
кървясалите очи стават
все по-тъмни, все по-далечни,
все по-дребни,
нечовешки.
Шие се, крие се, животно се,
себе си, не виждаш си.

В. Заключение без описание
А после сляпо подскача, скача,
пълзи с пухкавите, розови уши,
за да си проси до боклука храна от
бездомни хора или други бозайници,
докато накрая не се превърне в
чист въглерод.

Родината била в опасност.
Поезията изричала истината.
Ставало дума за ценности.
Преходът бил мирен.

Трудно се преглъща всичко,
но явно става.

———

Стихотворението е отпечатано преди повече от година (06.07.2016 г.) в „Литературен вестник“. Ето как изглежда оригиналната публикация.

- -

Manu propria ІІ: Приспивни капки за нос

Неориентирана, Текстове — ВБВ on 26. 02. 2016 at 2:48 pm

На 17 декември 2015 г. се появи официално втората част от онлайн книгата Manu propria, където заедно с Елина Кръстева-Zlina оформихме две съвместни страници като една - нейната илюстрация „Малкият принц“ на 258 с. заедно със стихотворението „Приспивни капки за нос“ на 259 с. Представянето на всеки от нас двамата е преди това. Допълването ни в случая като стил, образи и история е прекрасно.

Това по-надолу всъщност е цялата книга, изчакайте да се зареди и я разгледайте:

Тук може да се види целия проект Manu propria, в момента вече се е разраснал до четири отделни книги. Включени са наистина огромно и разнородно количество поети, писатели, художници, фотографи, дизайнери и т.н.

ПП
Всъщност стихотворението и илюстрацията се появиха онлайн още на 6 май 2015 г. - едновременно в блога на Manu propria и във Фейсбук. А ето линк към страниците ни поотделно: представянето ни и отново илюстрацията и стихотворението.

- -

20 години след „in medias res“

Неориентирана, Текстове — ВБВ on 31. 12. 2015 at 7:00 pm

За първи път публикувах през пролетта на 1995 година. Тогава бях ученик в 10 клас и тъкмо се бях включил - донякъде случайно - в клуб „Гео Милев“ (с председател Пламен Александров). Първата ми публикация (вж. сканирано копие) беше в един малко странен и вече забравен „Славянски вестник“ (бр. 3-4, март-април 1995).

Оттогава минаха вече 20 години и сега, когато разгръщам този стар брой, ми правят впечатление неща, които тогава не съм забелязвал или пък по-късно съм забравил:
- става дума за „издание на славянското дружество в България ‘Глобус’“;
- пише, че вестникът се разпространява в 21 страни и региони;
- цената е 10 лева, вестникът е голям формат, 8 страници;
- на последната страница има следната информация: „вестникът излиза със съдействието на Пресгрупа ‘168 часа’“
- главен редактор е Лъчезар Еленков и има наистина огромен редакционен съвет;
- вестникът има много видима идеологическа платформа;

Вместо тези официални факти си спомням някакви ученически вълнения. Иначе бих добавил следното:
- В началото публикувах без псевдоним;
- Пишех все още на пишеща машина;
- Към публикацията в случая имаше дори приложена снимка;
- Това, което излезе, беше едно кратко стихче, което (заради ширината на карето) изглеждаше различно от това, което си представях и напечатах;
- То бе написано през ноември 1994 и в самата публикация също е датирано.
- Заглавието беше Medias Res (лат.) или Зелените ябълки на смъртта.
- Ето и самият текст, сканиран.
- Това именно е Zowler, 1995 г., упоменат в стихосбирката Е:то.

По заглавието си личи, че това не беше начало, а започване от средината. И така досега: in medias res.

- -

Деветдесетте…

Ред.гру, Текстове — ВБВ on 29. 09. 2015 at 2:02 pm

…са непрекъснат автостоп; стенвестници по улиците (залепване с кабърчета или тиксо); съветски фотоапарати и черно-бели ленти ORWO с изтекъл срок на годност; диапозитивни ленти; много хора по площадите; радио; оставени бележки под камъните; Сухото (пещерняците му викат Хълми); „Ах, Мария” и Френските поети сюрреалисти (+ Лотреамон); много кинематография и Мариус Куркински; ксерокопирани текстове на песни (за справка пл. „Славейков”); dial up и звукът на модема; DOS и Windows 3.11; носене на касетофона по магистралата; Коса; „Малка носовка” и старият правопис; любов; приятели; „Книга” на Ясен Атанасов; таванът; в-к „Албион”; НБКМ; къпане в морето през всеки един от месеците; влакове, купета и велосипеди; 9774; няколко години разлепване на седмичната кинопрограма на „Дом на киното” из София; „какви са тези странни хора?”; редакторите, редактирането, Ред.гру; за кратко – нощни трамваи с пердета в София; постоянно преименуване на улици и булеварди; (продължителни) литературни войни; вдигаш слушалката на телефона: тъ-тъ-тъъъ; политика, стачки и плурализъм; фонокарти; пантомима; корейски език; спални чували; супа на огъня с морска вода; Бургас-София, класа 2, влак 322, час 14:10, дата 26.08.1997 г., 1800.00 лева (с намаление за студенти); Черната Дора; моята баба и грижата; организиране на изложби; инцидентът в пещерата; градинари и военни маневри в пустинята Негев; на един обгорял лист: „…Лапам мундщука и скачам […] Слънце непромокаемо […] Слънце със Слънце запалено…”; пътувания, пътешествия и маршрутни дневници; пишещи машини пред нотариата; изложби и представления в подземието на НДК; денонощните разговори на „Мечката”; Шах; Футбол; нощно къпане; конструиране на морски сал; фотолаборатории в различни апартаменти и помещения; всякакви любовни фигури – триъгълници, квадрати, кръгове; Дани; Варна, 01.12.1995 г., 220 лева на нощ; дъска за рисуване; кино-университет в Одеон с Тодор Андрейков; Рок Филм Фест и Група приятели; Бургас-София, класа 2, влак 827, час 22:10, дата 22.02.1996 г., 131.00 лева (с намаление за ученици); сестра ми и Lockenhaus; сто години самота и скитня; жени-магьосници; в-к „Феномен”, „Психо” и Silva метод; La piovra и Корадо Катани; електронна игра „Добрият рицар” + „Каратека”; 133 ЕСПУ; 18 СОУ; Шалом; вътрешният двор; котешкият двор; бродене по улиците; нож и дялкане на дървени фигури; трениране на падания върху асфалт; киносалони за порно филми; музиката от шейсетте и Джулая, после Октоубър; Nirvana; (пре)запис на касетки в разни нелегални, подземни студия и избор по каталог [Oldies]; училище и университет (ще го повторя пак: 90-те са училище и университет); Vertical Features Remake и The Falls на Грийнауей (13 и 18 май 1997, Дом на киното); Литературен вестник; носи се Горан Брегович; потискащи купони; бандата на Джопето; Франц Кафка и едно писмо до баща ми; незабравимото лято в Обзор, което промени всичко; Доорс и „дверите”; името „ВБВ”; шпаньолски бълнувания…

Публикувано на стр. 55 в сп. „Ах, Мария”, Българската литература като списание, брой 16, 2009. Част от списанието го има онлайн.

- -

Литературен вестник на 20 години!

Ред.гру, Събития, Текстове — ВБВ on 26. 02. 2011 at 5:46 pm

…един от малкото случаи когато удивителният знак стои адекватно в заглавие.

Голямото четене-събитие ще бъде на 12 март, събота, от 18:00 часа, в Аулата на Софийския университет.

А това е депешата, която изпратих за юбилейния брой.

Двадесет години литературен сизиф и редактиране!
Благодаря ви заради безсъниците от 1998 насам, вие сте моята врата в полето: Е:то. Цялата литература – в един вестник, всяка седмица – плацебо.
Знам, знам, уморени сте, личи си… но ви очаква безсмъртие. Благодаря ви всякак, най-вече нощем: insomnia завинаги.
Make LV – живот след смъртта!

ВБВ, ваша пишеща машина

- -

Отворената литература

Градски четения, Събития, Текстове — ВБВ on 14. 02. 2011 at 2:06 pm

Камелия Спасова и Мария Калинова са започнали един забележителен, дълъг и сложен проект: “Отворена литература“.

Той има за цел да изследва - чрез анкети с организатори, чрез ровене в архиви, от лични разговори или от публикации - какви литературни събития са се случили през последните 10 години.
Това включва колективни четения, писателски семинари, поетически двубои, 12 и 24-часови четения, фестивали, литературни работилници, телевизионни проекти върху културата на четенето, литмобове…

Освен информация за “Литурне” и “Литературния квартет“, попълних и една пълна анкета за “Градските четения“; ето откъс от нея.
Само първият отговор се отнася до литмобовете, (т.е. твърденията в него са се повтаряли многократно в този блог и вече са изтъркани).

[...]

.

6. С какво се отличава вашето събитие от останалите литературни събития, състояли се в периода 2000 -2010 година?

Всеки, който е грамотен, може да участва.
Въпреки тази спонтанност и произвол, качеството на текстовете е много високо. Основният акцент е, че литературата е четене (за разлика от Литурне, където идеята беше, че литературата е работа, или други инициативи, в които най-често литературата е писане). Затова търсим и се интересуваме именно от четенето, а не толкова от писането. При нас авторите стават по-скоро читатели; да не забравяме, че те също имат Глас. При това той е множествен, хаотичен, спонтанен, анонимен, освен това всеки чете за себе си, но пък и иска да сподели с други: всичко това – поотделно и заедно – е изразено в идеята, организацията и провеждането на литмобовете.

Все още не ни е известно да се е провеждало подобно събитие някъде по света.

.

7. Как новите технологии се включват и взаимодействат в представянето на литературата?

Както всички технологии досега – създават нова среда, нови техники, нова перспектива, нов тип общуване. Това обаче е плацебо.
Да, нещата със сигурност стават външно по-ефектни и съвременни, а атмосферата може да бъде по-добре вътрешно моделирана. Въпреки цялата новост обаче, нещата все още не са радикално различни. Това предстои; но не знам дали е толкова важно.

.

8. Как функционират литературните общности и кръгове след 2000 година?

Те са по-скоро флуидни с моментни седиментни образувания; след това нещата продължават да текат.
Все по-често има обръщане към музикалната или визуалната среда, а това предизвиква незабавни контрареакции на текстовата литература. В тези флуктуации няма изненади, но те илюстрират едно бавно и непрекъснато движение към постепенно намиране на нови общности, жанрове, езици. И отвътре, и отвън това ми изглежда много живо и любопитно.

.

9. Маргинализира ли се литературата в съвременния контекст?

Маргинализацията вече е приключила; това е остарял въпрос.

Сега – след литературната смърт – има по-скоро свобода и много повече конструктивност, тъй като полето е огромно, неокултурено и предстоящо. Това е същинската литературна работилница и в момента сме в нейния цех. Струва ми се, че тези години не бива да се изпускат, а изрично да се описват. Незаменими са и са красиви.

.

10. Какви нови жанрове на публично представяне на литературата се създават в съвремието?

В момента новите жанрове са единствено в начина на представянето; и в този смисъл те не са толкова нови или същностно интересни. Повечето досегашни варианти са проиграни. По-скоро очаквам с нетърпение следващите – тези, които ще ме изненадат. Но засега, струва ми се, могат да бъдат обособени няколко типа събития; те са разнородни, така че не образуват таксономия, а описание. На места се застъпват, но като цяло има четири епицентъра:

А. Състезания. Това са интересни състезателни хепънинги, които разчитат на публика-жури [като „София: Поетики” (2008) или „Трубадурските двубои” (2005)]. Видимо е, че „София: Поетики” има потенциал да се превърне в наистина голям и представителен фестивал.

Б. Музлит. Има събития, в които музиката е много съществен авторски или конструктивен елемент спрямо литературата; и не е нито фон, нито музикална пауза [като „Точка срещу точка” (2010), „Бавно: Изговорен свят” (2010) или проекта „Еуфоризъм” (2010)]. Тук сякаш предстоят и други синтези – между видео и литература.

В. Четения-идеи. Разбира се, продължават малко по-класическите четения в зала (където аудиовизуалната част е по-скоро спомагателна и фонова, ако изобщо я има). Те обаче винаги изненадват с нещо различно, неритмично или почти ново. Зад повечето от тях има ясна, оразличаваща идея [като „Утопията I” (2010), „Зачитане” (2010) и „Литературен квартет” (2010). Те следват по-старите и многобройни неща като „АДdicted” (2009), ръкописните четения в бистро „Алтера" (2008), „Голямото поетическо четене” (2008), „Грация и гравитация” (2008), „Литературен сериал” (2005-07), „Литература в действие” (2003), „Достъпът до литературата” (2002) или забравените и качествени „Камерни поетически четения” (2002)].

Г. Пределни техники. Накрая има и експериментални събития, които периодично проверяват докъде са границите на литературата [„Литурне” (2005), „Градски четения” (2010) и т.н.]. Тук хоризонтът е сякаш безкраен.

.

11. Кои са трите най-добри литературни събития според Вас в периода 2000-2010 година?

Изключвам нещата, в които съм бил организатор.
Според мен най-добре осъществени като идея, участници, публика и отразяване са били: „Литературен сериал”, „София: поетики” и „Зачитане”.

.

12. Към какви сфери и публики трябва да се отваря литературата?

Към всички сфери и публики, които я ограничават.
Литературата трябва непрестанно да проверява своите граници и да се грижи за своето поле. Второто е неминуемо чрез самото писане и таланта на авторите, но първото е по-често проява на характера на литературата и там се изисква повече работа.

- -

The Fridge: Замразяване на Утопията

Ред.гру, Събития, Текстове — ВБВ on 7. 06. 2010 at 2:28 pm

Благодарание на идеята, дошла от wayab, както и на редакторската и организационна работа от страна на Камелия Спасова и Мария Калинова, в събота се проведе една наистина необичайна среща в the fridge. С изключение на кратката безсмислена дискусия (малко преди края), всичко останало беше съзидателно, концентрирано, искрено и вдъхновяващо. Прозвучаха на глас различни идеи за утопии и антиутопии, публикувани в последния брой на “Литературен вестник”. Музиката беше на wayab, а като образователен фон течаха кадри от филмите:

Man Ray - Le retour à la raison [1923]
Fernand Léger - Ballet mécanique [1924]
Jean Mitry - Pacific 231 [1949]
Chris Marker - La jetée [1962]
George Lucas - THX 1138 [1971]
Андрей Тарковски - Сталкер [1979]
Peter Greenaway - Prospero’s Books [1991]

За авторите и цялостната идея, погледнете в обявата за събитието.

ПП
Тъй като поради техническа грешка в броя на “Литературен вестник” са пропуснати последните три реда от “Утопия на Universitas (становище на Ред.гру за дома на последното знание; стихотворни тезиси)“, реших да публикувам тук финала (като допълнение към вестника):


5. След последователното какво, как, къде и кога, остава да отговорим на петия въпрос – Защо?:

„Ухото знае
око. Окото знае като пръсти. Пръстите – като език.
А езикът улавя всички ухания смолисто течни
преглъщам полепват това което знам и така тялото събира
себе си после твоето другите после защото общото себе си
ухо знае като общото око знае като пръсти общите пръсти
като език улавяме преглъщаме в безкрайни езикови всички
тела ухания навред преглъщаме това което знаем чуваме
и за последно разбирам е:
защото Ухото разбира като
око. Окото знае като език. Езикът ухания.”

- -

Йезум (Виена)

Ред.гру, Текстове, Чернови, бележки — ВБВ on 2. 09. 2007 at 3:28 am

Ненадейно посетих Leopold Museum (Виена). Има колекция от забележителни картини и типична за повечето музеи изключително посредствена и подвеждаща подредба.

Леополд

.

І. Сгради
В просторни, стерилни и бели зали са събрани накуп няколко платна и скици от Егон Шиле. В същия тип зала, но на долния етаж, са разположени витражите, пощенските марки, банкнотите и плакатите от Коло Мозер. А в подземието може да се открие концептуалната графика на Пол Ротердам. Учудващо е как един експресионист, един масов сецесион и един философстващ график трябва да се справят с една и съща архитектура и интериор. Това може да изглежда дори като предизвикателство ако не беше съчетание от непредвидливост, консерватизъм и институционалност.

Защото за музея е почти без значение какво ще изложи. Дори се чудя - как подхожда архитектът в този конкретен случай? Как се прави принципно музей? Питам се, защото повечето музейни сгради са всъщност напълно взаимозаменяеми; освен че някои от тях са просто бивши опразнени дворци.
Архитектът въобще не изглежда да е мислил за конкретни картини или художници (Клее, Шагал, Бош, Кокошка или Пол Ротердам). И да e мислил, явно не са го разбрали. В крайна сметка пред нас стои универсална институция, а не собствено място за картини. И това е първата преграда към тях.

Леополд

Искам да задам няколко изкуствени въпроса като упражнение: а защо залите трябва да са винаги големи? Защо няма повече ниши за самостоятелни предмети? Защо няма кресла в близост до картините? Защо няма лупи за текстурата на платната? Защо няма подходящ интериор към всеки предмет? Ясно е, че всичко това би било сложна музейна интерпретация и би положило картината на съвсем конкретно (може би чуждо на автора) място. Но нима “абстрактното” пространство не е също тълкуване? Нима въобще картината има естествено място или пък самият музей е нещо естествено?

.

ІІ. Подредби
Какво обаче става с това вътрешното архитектурно хале когато се появи определена постоянна или пътуваща колекция? Уредниците, кураторите и музейните работници опитват да разположат картините по такъв начин (и въпреки всеядността на сградата), че да са в някаква формална хармония: геометрична и цветова.

Отклонение: Егон Шиле
Разглеждам картините и моментално се натрапват повтарящите се мотиви, лица и цветни петна. Усеща се съседството на къщите от различните картини. Различни сгради, рисувани в различно време, но част от същата улица, същия квартал, същия град. Работата на един куратор би трябвало да бъде възстановяването или създаването на фабула. А не просто да разположи произведенията със сходен размер вляво, до тях да сложи светлата и голяма картина, тъй като има място, а онази с убитите цветове да е по-близо или по-далече от прозореца. Сякаш историята и вътрешните връзки между отделните произведения са без значение. Всъщност в най-добрия случай картините са подредени хронологично. А това отново е външен за тях фактор, както е геометричното им разположение в една голяма зала. Какво имаме: картината спрямо стената, картината спрямо хронологията, картината спрямо размера на съседната картина… А нима няма случки във тези предмети - картините? Нима тези случки не са знаменателни?
Да, формално-геометричното и хронологичното са също интерпретации, не по-слаби от всяка друга. Не ми допада обаче, че са мързеливи интерпретации. Това е втората преграда към изложбата. Именно затова не може да има никаква вътрешна история между отделните картини.

Отклонение: Географската карта на Егон Шиле
Знам, че е по-сложно да се направи карта на Егон Шиле, защото тя ще включва неговите градски къщи, разположени единствено според тяхното съседство. Персонажите ще живеят в съответните (си) стаи по различните етажи на тези разкрачени постройки. И някои от тях ще са в роднински или любовни връзки по между си или ще имат биография, продължаваща години: старост, майчинство, осакатяване, устременост… Пейзажите, които е рисувал Шиле, ще са гледката през прозорците на тези многобройни схлупени спални и крайградски кухни. Ще получим един град с предградия и странни съдби, а не отчужденото до пренасищане изложбено пространство на музея за съвременно изкуство. Ще има цялост и събитие. И ще се видят празните места в творчеството на Шиле - ненарисуваните сгради, неописаните лица и неизразената болезненост. Само така може реално да се преживее това, че той е починал на 28, внезапно. И не може да не е оставил бели петна; в музея Леополд те обаче липсват.

Детайл от Леополд

.

ІІІ. Лично
Освен това се чудя, поради каква причина в изложбените халета трябва да се добива винаги само обща представа за художника, а не индивидуален поглед към всяка картина. Всъщност отделните произведения наистина се губят – човек винаги е на крака и се разхожда непрестанно сред някакви шедьоври. Има нещо нелепо и принудително. Самата атмосфера не предполага лично отношение към единичното произведение. Това е третата преграда, за която искам да спомена.

Уточнявам, че на мен ми харесва съвременната калейдоскопична култура, както и традиционното вавилонско смешение, но освен общата суматоха, харесвам и изнесените детайли. И не разбирам защо до такава степен липсва второто. Няма никакъв интерес, старание и стратегия за извеждане на отделната картина като нещо особено и самостоятелно. Всъщност няма картина. Има колекции.

.

ІV. Още по-лично
Не възразявам толкова на музеите, колкото на себе си - изведнъж осъзнах как очаквам и си представям изложбените зали именно такива, каквито съм ги срещал почти навсякъде. Дори и най-раздвижените от тях всъщност повтарят спомената структура. Имам обаче силното усещане, че музеите едва сега започват…

И едно възражение, което бих приел веднага: всичко споменато до тук е самата дефиниция за музей. Глупаво е човек да роптае срещу установени дефиниции. Е, аз искам само да я обърна наопаки. И тъй като това вече е правено отдавна, сега и аз се присъединявам към обратното въртене. Имам ясна цел - да очертавам граници, които искам да прескоча. Посочих три от тях.

- -

Темата Barecity 1.4 е създадена от Shahee Ilyas.

Лиценз: Creative Commons Attribution-NonCommercial-ShareAlike 2.5 License. | ВБВ, 2007