На 30 октомври „Една седмица в София“ (брой 304) публикува интервю за инициативата „Градски четения“.
Четири дена преди това се бяхме срещнали с Надежда Пламенова и разговаряхме в Park Bar; пихме чай, пристигна фотографът Галя Йотова, но заради мен фабулата течеше малко хаотично…
Все пак това е най-пълното представяне на идеята дотук, затова и реших да го публикувам.
***
Надежда Пламенова: Как ти хрумна идеята за Градски четения?
ВБВ: Спонтанно. Тя се зароди може би преди около два месеца. Малко след това я описах на Камелия Спасова и Мария Калинова, получи се синхрон и нещата потръгнаха. Идеята е проста – хора, които не е нужно да се познават, се събират на някакво публично място, четат на глас нещо, което им харесва и след 5 минути си тръгват. Някой започва пръв и постепенно един по един се включват останалите, като накрая всички четат едновременно. После оставят текста на момичето с куфара и изчезват. Литмобът много добре изразява това, което така или иначе се случва днес – разнопосочно и кратко четене, на всякакви места, около различни литератури, всеки чете за себе си, но и иска да споделя. Така че тази инициатива е симптом. Едно от най-важните неща за мен е, че това всъщност е читателска акция, въобще не е нужно човек да пише… Преди, когато сме правили четения на улицата, винаги са били авторски, т.е. пишехме, събирахме се и прочитахме написаното. Имахме микрофон, оставяхме шапка пред нас и го наричахме „Литурне”. Тогава основната идея беше, че литературата е работа (затова беше и шапката), а сега водещата идея е: литературата е четене. Между другото, прави ми впечатление, че на глас се чете предимно по премиери, при това от самите автори – те сякаш съвсем са узурпирали Гласа. Това сега е някакъв контрапункт, защото читателите също имат глас.Какви хора идват?
Трудно ми е да ги опиша като цялост, но са такива, които очевидно знаят нещо за литературата. Има деца, дошли с родителите си, има възрастни хора – над 60 годишни, има и много на 20-30. Но аз повечето не ги познавам, виждаме се само за една-две минути. По текстовете може по-ясно да се очертаят някакви профили, но усещането в крайна сметка е за разнородност – на последния литмоб „Различни езици” имаше произведения на старогръцки, латински, руски, староанглийски, фламандски, френски, хърватски, български, италиански, испански, немски… – впечатляващо разнообразие! Резултатът е, че се натрупва странен архив от хвърчащи листа. Щом го погледнеш, моментално ти прилича на антология – читателска антология. Имаме идея да направим архива публичен, защото текстовете са действително хубави. Да видим…Казваш, че идват и доста възрастни хора – те откъде разбират за литмоба?
Очевидно слухът се разпространява и от уста на уста, защото досега сме го обявявали единствено в интернет. Направихме и семпъл сайт тия дни – litmob.wordpress.com, което е някакъв вариант за хората, които не ползват Фейсбук.Не те ли е страх, че ще стане много популярно и ще започнат да идват всякакви типове, дори не особено заинтересовани от литература?
Не, не усещам страх. Смятам, че идеята не може да се развали лесно и не може да бъде прекомерно популярна. В повечето случаи флашмобовете са чисто забавление. Литмобът е също лек и неангажиращ и в тази лекота има достатъчно заряд, за да продължава дълго. Но въпреки това има и потенциал за по-сериозни неща….Какви например?
Неочакваният резултат са тези литературни откъси, които събираме накрая след всяко четене. Освен това хората привикват да идват точно на време и да не закъсняват. Всъщност това, което правим, е на границата – хем е социална игра, хем е някакъв по-индивидуален акт. Четенето е лично и самотно действие, но когато се съберат повече хора, особено ако са непознати, моментално се създава особено усещане за общност. И освен това срещата с тези непознати читатели отваря някакви затворени среди, в които хората така и така пребивават. Не на последното място в тези събития има нещо литературно, а литературата никога не е само и единствено игра.Какво ще получи човек, който участва в литмоб?
Това е лично преживяване, зависи какво търсиш. Струва ми се обаче, че за всеки има нещо освобождаващо в това да прочетеш на глас неща, които ти харесват. Естествено изпитва се удоволствие от срещата с други хора, които правят същото.Докъде ще стигне идеята?
Не съм сигурен – тя сякаш се развива самостоятелно и зависи от четящите, защото идеята – това сме всички заедно. Бройката не е толкова важна, дори 20 души са достатъчни, за да продължават подобни кратки срещи. Но това, че вече има архив от прочетените текстове, променя нещата, защото вече не е просто флашмоб – има някаква допълнителна следа, някакво натрупване…Интервюто се публикува със съгласието на „Една седмица в София“; благодаря на Тодор Пеев.
***
Внимавайте, след по-малко от два часа е четвъртият литературен флашмоб „Болести – Зарази – Епидемии„. Четенето продължава…