Седмици наред прикриваме бременни човешки жени из железопътните улици:
прибираме ги в тялото си – охраняваме ги със своето растително око на гърба.
От нощното гнездо на Земята излитат студени и стоманени ядрени глави,
а инженерните вулканични кратери усилват гърления им зов преди зората.
Ракетите свистят в дълги улеи нагоре към дълбоките звезди и планети,
огнените им атомни опашки опожаряват изоставените хуманоидни пазари.
Военният паваж се огъва под изрязаните коловози на смъртни машини
и ние виждаме изкривени от страх лица или своите остри, вкаменени скули.
Единствената ни надежда е някоя бременност да се окаже прераждане.