Ненадейно посетих Leopold Museum (Виена). Има колекция от забележителни картини и типична за повечето музеи изключително посредствена и подвеждаща подредба.
.
І. Сгради
В просторни, стерилни и бели зали са събрани накуп няколко платна и скици от Егон Шиле. В същия тип зала, но на долния етаж, са разположени витражите, пощенските марки, банкнотите и плакатите от Коло Мозер. А в подземието може да се открие концептуалната графика на Пол Ротердам. Учудващо е как един експресионист, един масов сецесион и един философстващ график трябва да се справят с една и съща архитектура и интериор. Това може да изглежда дори като предизвикателство ако не беше съчетание от непредвидливост, консерватизъм и институционалност.
Защото за музея е почти без значение какво ще изложи. Дори се чудя – как подхожда архитектът в този конкретен случай? Как се прави принципно музей? Питам се, защото повечето музейни сгради са всъщност напълно взаимозаменяеми; освен че някои от тях са просто бивши опразнени дворци.
Архитектът въобще не изглежда да е мислил за конкретни картини или художници (Клее, Шагал, Бош, Кокошка или Пол Ротердам). И да e мислил, явно не са го разбрали. В крайна сметка пред нас стои универсална институция, а не собствено място за картини. И това е първата преграда към тях.
Искам да задам няколко изкуствени въпроса като упражнение: а защо залите трябва да са винаги големи? Защо няма повече ниши за самостоятелни предмети? Защо няма кресла в близост до картините? Защо няма лупи за текстурата на платната? Защо няма подходящ интериор към всеки предмет? Ясно е, че всичко това би било сложна музейна интерпретация и би положило картината на съвсем конкретно (може би чуждо на автора) място. Но нима „абстрактното“ пространство не е също тълкуване? Нима въобще картината има естествено място или пък самият музей е нещо естествено?
.
ІІ. Подредби
Какво обаче става с това вътрешното архитектурно хале когато се появи определена постоянна или пътуваща колекция? Уредниците, кураторите и музейните работници опитват да разположат картините по такъв начин (и въпреки всеядността на сградата), че да са в някаква формална хармония: геометрична и цветова.
Отклонение: Егон Шиле
Разглеждам картините и моментално се натрапват повтарящите се мотиви, лица и цветни петна. Усеща се съседството на къщите от различните картини. Различни сгради, рисувани в различно време, но част от същата улица, същия квартал, същия град. Работата на един куратор би трябвало да бъде възстановяването или създаването на фабула. А не просто да разположи произведенията със сходен размер вляво, до тях да сложи светлата и голяма картина, тъй като има място, а онази с убитите цветове да е по-близо или по-далече от прозореца. Сякаш историята и вътрешните връзки между отделните произведения са без значение. Всъщност в най-добрия случай картините са подредени хронологично. А това отново е външен за тях фактор, както е геометричното им разположение в една голяма зала. Какво имаме: картината спрямо стената, картината спрямо хронологията, картината спрямо размера на съседната картина… А нима няма случки във тези предмети – картините? Нима тези случки не са знаменателни?
Да, формално-геометричното и хронологичното са също интерпретации, не по-слаби от всяка друга. Не ми допада обаче, че са мързеливи интерпретации. Това е втората преграда към изложбата. Именно затова не може да има никаква вътрешна история между отделните картини.
Отклонение: Географската карта на Егон Шиле
Знам, че е по-сложно да се направи карта на Егон Шиле, защото тя ще включва неговите градски къщи, разположени единствено според тяхното съседство. Персонажите ще живеят в съответните (си) стаи по различните етажи на тези разкрачени постройки. И някои от тях ще са в роднински или любовни връзки по между си или ще имат биография, продължаваща години: старост, майчинство, осакатяване, устременост… Пейзажите, които е рисувал Шиле, ще са гледката през прозорците на тези многобройни схлупени спални и крайградски кухни. Ще получим един град с предградия и странни съдби, а не отчужденото до пренасищане изложбено пространство на музея за съвременно изкуство. Ще има цялост и събитие. И ще се видят празните места в творчеството на Шиле – ненарисуваните сгради, неописаните лица и неизразената болезненост. Само така може реално да се преживее това, че той е починал на 28, внезапно. И не може да не е оставил бели петна; в музея Леополд те обаче липсват.
.
ІІІ. Лично
Освен това се чудя, поради каква причина в изложбените халета трябва да се добива винаги само обща представа за художника, а не индивидуален поглед към всяка картина. Всъщност отделните произведения наистина се губят – човек винаги е на крака и се разхожда непрестанно сред някакви шедьоври. Има нещо нелепо и принудително. Самата атмосфера не предполага лично отношение към единичното произведение. Това е третата преграда, за която искам да спомена.
Уточнявам, че на мен ми харесва съвременната калейдоскопична култура, както и традиционното вавилонско смешение, но освен общата суматоха, харесвам и изнесените детайли. И не разбирам защо до такава степен липсва второто. Няма никакъв интерес, старание и стратегия за извеждане на отделната картина като нещо особено и самостоятелно. Всъщност няма картина. Има колекции.
.
ІV. Още по-лично
Не възразявам толкова на музеите, колкото на себе си – изведнъж осъзнах как очаквам и си представям изложбените зали именно такива, каквито съм ги срещал почти навсякъде. Дори и най-раздвижените от тях всъщност повтарят спомената структура. Имам обаче силното усещане, че музеите едва сега започват…
И едно възражение, което бих приел веднага: всичко споменато до тук е самата дефиниция за музей. Глупаво е човек да роптае срещу установени дефиниции. Е, аз искам само да я обърна наопаки. И тъй като това вече е правено отдавна, сега и аз се присъединявам към обратното въртене. Имам ясна цел – да очертавам граници, които искам да прескоча. Посочих три от тях.
