лични променливи: букви, думи, истории

ВБВ

A Balkan Exchange at the Bulgarian Film Festival (London)

Кристин Димитрова, Анди Крофт, Георги Господинов, Марк Робинсън, Надежда Радулова, Линда Франс, ВБВ и Бил Хърбърт на 13 страница на Българския филмов фестивал в Лондон… или иначе казано:

  • представяне на A Balkan Exchange на 29 септември, 17.00 часа, 186-188 Queen`s Gate, London SW7 5HL.

    Това е четвъртото издание на фестивала, който продължава от 14 до 29 септември. В брошурата (pdf) може да се видят кратки анотации на всички представяни филми (Лейди Зи, Нощ и ден, Госпожа Динозавър, Маймуни през зимата, Обърната елха, Пазачът на мъртвите) и литературните снимки на участниците. Всичко останало – на живо.

  • Е:то. (2000)

    Книгата “Е:то.” (2000) вече е включена в Google Partner Program и от известно време е достъпна онлайн безплатно. Съответно излиза и при търсене в Google Book Search.

    Техническа информация: ВБВ, Е:то., ISBN 9549602141: Browsable: 100%; Express Live: On; Ads: On; Images: On.

    Удобството е, че може да се увеличава размерът на страницата (ако не е достатъчно четлива) и по-същественото – може да се търси по ключова дума в рамките на книгата.

    Гугъл са все още в бета версия по отношение на не-англоезичните издания и съответно качеството на сканирането и обработката на български текст не е много високо. Всъщност това е втори опит от тяхна страна – при първия вариант качеството беше недопустимо ниско и (след няколко разменени имейла) те пресканираха “Е:то.”

    Йезум (Виена)

    Ненадейно посетих Leopold Museum (Виена). Има колекция от забележителни картини и типична за повечето музеи изключително посредствена и подвеждаща подредба.

    Леополд

    .

    І. Сгради
    В просторни, стерилни и бели зали са събрани накуп няколко платна и скици от Егон Шиле. В същия тип зала, но на долния етаж, са разположени витражите, пощенските марки, банкнотите и плакатите от Коло Мозер. А в подземието може да се открие концептуалната графика на Пол Ротердам. Учудващо е как един експресионист, един масов сецесион и един философстващ график трябва да се справят с една и съща архитектура и интериор. Това може да изглежда дори като предизвикателство ако не беше съчетание от непредвидливост, консерватизъм и институционалност.

    Защото за музея е почти без значение какво ще изложи. Дори се чудя – как подхожда архитектът в този конкретен случай? Как се прави принципно музей? Питам се, защото повечето музейни сгради са всъщност напълно взаимозаменяеми; освен че някои от тях са просто бивши опразнени дворци.
    Архитектът въобще не изглежда да е мислил за конкретни картини или художници (Клее, Шагал, Бош, Кокошка или Пол Ротердам). И да e мислил, явно не са го разбрали. В крайна сметка пред нас стои универсална институция, а не собствено място за картини. И това е първата преграда към тях.

    Леополд

    Искам да задам няколко изкуствени въпроса като упражнение: а защо залите трябва да са винаги големи? Защо няма повече ниши за самостоятелни предмети? Защо няма кресла в близост до картините? Защо няма лупи за текстурата на платната? Защо няма подходящ интериор към всеки предмет? Ясно е, че всичко това би било сложна музейна интерпретация и би положило картината на съвсем конкретно (може би чуждо на автора) място. Но нима “абстрактното” пространство не е също тълкуване? Нима въобще картината има естествено място или пък самият музей е нещо естествено?

    .

    ІІ. Подредби
    Какво обаче става с това вътрешното архитектурно хале когато се появи определена постоянна или пътуваща колекция? Уредниците, кураторите и музейните работници опитват да разположат картините по такъв начин (и въпреки всеядността на сградата), че да са в някаква формална хармония: геометрична и цветова.

    Отклонение: Егон Шиле
    Разглеждам картините и моментално се натрапват повтарящите се мотиви, лица и цветни петна. Усеща се съседството на къщите от различните картини. Различни сгради, рисувани в различно време, но част от същата улица, същия квартал, същия град. Работата на един куратор би трябвало да бъде възстановяването или създаването на фабула. А не просто да разположи произведенията със сходен размер вляво, до тях да сложи светлата и голяма картина, тъй като има място, а онази с убитите цветове да е по-близо или по-далече от прозореца. Сякаш историята и вътрешните връзки между отделните произведения са без значение. Всъщност в най-добрия случай картините са подредени хронологично. А това отново е външен за тях фактор, както е геометричното им разположение в една голяма зала. Какво имаме: картината спрямо стената, картината спрямо хронологията, картината спрямо размера на съседната картина… А нима няма случки във тези предмети – картините? Нима тези случки не са знаменателни?
    Да, формално-геометричното и хронологичното са също интерпретации, не по-слаби от всяка друга. Не ми допада обаче, че са мързеливи интерпретации. Това е втората преграда към изложбата. Именно затова не може да има никаква вътрешна история между отделните картини.

    Отклонение: Географската карта на Егон Шиле
    Знам, че е по-сложно да се направи карта на Егон Шиле, защото тя ще включва неговите градски къщи, разположени единствено според тяхното съседство. Персонажите ще живеят в съответните (си) стаи по различните етажи на тези разкрачени постройки. И някои от тях ще са в роднински или любовни връзки по между си или ще имат биография, продължаваща години: старост, майчинство, осакатяване, устременост… Пейзажите, които е рисувал Шиле, ще са гледката през прозорците на тези многобройни схлупени спални и крайградски кухни. Ще получим един град с предградия и странни съдби, а не отчужденото до пренасищане изложбено пространство на музея за съвременно изкуство. Ще има цялост и събитие. И ще се видят празните места в творчеството на Шиле – ненарисуваните сгради, неописаните лица и неизразената болезненост. Само така може реално да се преживее това, че той е починал на 28, внезапно. И не може да не е оставил бели петна; в музея Леополд те обаче липсват.

    Детайл от Леополд

    .

    ІІІ. Лично
    Освен това се чудя, поради каква причина в изложбените халета трябва да се добива винаги само обща представа за художника, а не индивидуален поглед към всяка картина. Всъщност отделните произведения наистина се губят – човек винаги е на крака и се разхожда непрестанно сред някакви шедьоври. Има нещо нелепо и принудително. Самата атмосфера не предполага лично отношение към единичното произведение. Това е третата преграда, за която искам да спомена.

    Уточнявам, че на мен ми харесва съвременната калейдоскопична култура, както и традиционното вавилонско смешение, но освен общата суматоха, харесвам и изнесените детайли. И не разбирам защо до такава степен липсва второто. Няма никакъв интерес, старание и стратегия за извеждане на отделната картина като нещо особено и самостоятелно. Всъщност няма картина. Има колекции.

    .

    ІV. Още по-лично
    Не възразявам толкова на музеите, колкото на себе си – изведнъж осъзнах как очаквам и си представям изложбените зали именно такива, каквито съм ги срещал почти навсякъде. Дори и най-раздвижените от тях всъщност повтарят спомената структура. Имам обаче силното усещане, че музеите едва сега започват…

    И едно възражение, което бих приел веднага: всичко споменато до тук е самата дефиниция за музей. Глупаво е човек да роптае срещу установени дефиниции. Е, аз искам само да я обърна наопаки. И тъй като това вече е правено отдавна, сега и аз се присъединявам към обратното въртене. Имам ясна цел – да очертавам граници, които искам да прескоча. Посочих три от тях.

    Хартия

    Днес си купих 20 листа амбалажна хартия за работа. Пробна покупка. Размерът е 1 метър на 70 сантиметра. Всъщност заема цялата дървена маса – като покривка. Изглежда добре; и усещам, че ще се (с)работи добре.

    Мисля си, че така е много по-лесно да се организират книги и идеи – и заради размера, и заради материала, и заради естетическия вид. Всъщност това е образец за чернова…

    (недовършено)

    Чор ҷавон

    Равон шуданд чор ҷавон, ҳар чор гирифтанд камон
    онҳо шуданд пур армон. Ё Мавло(н)! Ё Мавло! Ё Мавло!

    Падар ки гуфт ба писар: “Имруз накун ҳеч сафар,
    сафаратон пур хатар!”. Ё Мавло! Ё Мавло! Ё Мавло!

    * [Модар гуфто: “Бачҳо мо, асто нестам ман резо,
    хатаратон бар худо!”. Ё Мавло! Ё Мавло! Ё Мавло!]

    Кадам задай як бора, тарма расид аз дора,
    мулло бихон ҷаноза. Ё Мавло! Ё Мавло! Ё Мавло!

    * [Модар ки гиря мекард, сангҳоро бар сар мекард
    Нолаи бача мекард. Ё Мавло! Ё Мавло! Ё Мавло!]

    Los Monóculos

    … вече стигнах до василиска (Лукан – “Фарсалия”, книга ІХ), оставих го за последно. Но преди десетина дена се занимавах с еднооките и е редно да кажа първо няколко думи за тях.

    “Monóculo galán de Galatea” – това е някакъв сонет от ХVІІ век, в който се говори за едноокия Полифем. Всъщност Гонгора (авторът на сонета) вече е бил писал за същия герой на друго място – “Легенда за Полифем и Галатея” (1612). Очевидно Гонгора се е вълнувал от този известен циклоп (Полифем е син на Посейдон и нимфата Туза) и от вълнение е писал повече от веднъж. Но, разбира се, не само той е възпявал или описвал древния Πολύφημος… Ако и вие искате да се присъедините към литературната традиция върху античния едноок, можете да прочетете още за него. Или да го видите:

    polyphemus.jpg
    Снимка: Уикипедия

    Всичко това, а и още много, се споменава в енциклопедичната статия на Борхес, озаглавена “Los Monóculos” (от книгата El Libro de los Seres Imaginarios, 1957). Изданието се превежда в момента от Теодора Цанкова, а аз се занимавам с редакцията на стихотворенията. В статията “Еднооките” Борхес дори помества кратък откъс от “Легенда за Полифем и Галатея”. Ето един произволен и особен стих:

    …de un ojo ilustra el orbe de su frente…
    (…кълбото на челото си облива в светлина…)

    Конкурс за кратка проза – 2007

    За пета поредна година онлайн списанията eRunsMagazine и LiterNet обявиха анонимния конкурс за Кратка проза.

    Точно в момента се четат и оценяват разказите, а резултатите ще бъдат обявени на 1-ви август. В журито сме отново заедно с Веселин Веселинов (по чието хрумване е конкурсът) и Георги Чобанов (който успя да организира всичко). Работата не е малко, тази година това са почти 300 разказа и всеки един от нас трябва да ги прочете внимателно. А част от тях – по няколко пъти.

    И макар че общото ниво не е високо (стилистично, жанрово и тематично), аз все още си спомням пестеливия и въздействащ текст на Красимир Вардиев (2005), циганското емфие на Дияна Иванова (2003), изненадващия личен Борхес на Жозеф Бенатов (2005), едрите крайбрежни тела на Ивона Тачева (2005), черно-белите снимки на Петър Чухов (2004), ежедневното дълбоко писмо на Мартин Златев (2004) и жилищната теория на остаряването според Гергана Атанасова (2006)…

    За да не пропусна някого: ето списък с всички наградени в “Кратка проза”.

    Ясно е, че ние в журито имаме различен вкус, затова и наградите понякога бяха повече – някак не искахме да изпуснем какъвто и да е добър разказ. Чудно ми е тази година какво ще се получи. Това е част от очарованието на анонимността и на колективното решение…

    Нечовешко

    Видяхме се преди малко с Младен Алексиев, за да си предадем една книга и после разговаряхме. Лято, следобед, неделя, София.

    Споменаха се следните думи и изрази: гротовски, магма, в, глагол, нищо по-хубаво, 26 септември, атоми, терапия, съгласни, human beatbox, африкански песни, касиел ноа ашер, трансферату, лабораторен театър, гласните в славянските езици, човешка кожа, идеология, философия, единайсет, individuum, бьорк, юурчок, географска карта, полето без забрани, държава, знамена, театър на ежедневните жестове, нечовешкото

    В случая общият знаменател между всички тези неща сякаш бе тялото. Естествено, друг път може да е съвсем различно нещо. Аз обаче усещам, че макар знаменателите да са важни, съсредоточавам се повече върху числителите.

    ПП
    Някои от тези думи или изрази бяха лесно преодолими, други подхвърлени шеговито, трети останаха за по-дълго, а някои просто изскачаха от някакво предишно есенно общуване когато се срещнахме, за да си предадем същата книга и после разговаряхме.