лични променливи: букви, думи, истории

ВБВ

В очакване на месията

Седмици наред прикриваме бременни човешки жени из железопътните улици:
прибираме ги в тялото си – охраняваме ги със своето растително око на гърба.
От нощното гнездо на Земята излитат студени и стоманени ядрени глави,
а инженерните вулканични кратери усилват гърления им зов преди зората.

Ракетите свистят в дълги улеи нагоре към дълбоките звезди и планети,
огнените им атомни опашки опожаряват изоставените хуманоидни пазари.
Военният паваж се огъва под изрязаните коловози на смъртни машини
и ние виждаме изкривени от страх лица или своите остри, вкаменени скули.

Единствената ни надежда е някоя бременност да се окаже прераждане.

Миниатюрно самоподчинение

Във фината електрическа крушка има
бледи и дълги животни,
които пренасят бавно магнезий
в крайниците и телцата си:
трудят се неуморно, трупат, гълтат, потят се и накрая
мигновено изгарят.

Огромни купчини складов магнезий,
пепелно дихание от бивши животни,
обгорелият стъклен прашец:
това е, което остава от нас.

Но още по-миниатюрни – дори детски – страдания
се съдържат в интегралните схеми и процесорите.

Непрекъснато се удивлявам колко нюансирана,
безупречна и красива е станала експлоатацията.

Поетични откъси в Туитър

От 17 юни 2020 г. реших да ползвам Туитър за регулярно публикуване на поетични откъси.

ВБВ: @metergeweorc

Това не означава, че изоставям блога тук, но ще пренеса кратките форми там (а те на свой ред се синхронизират понякога с профила във Фейсбук).
Постепенно ще се натрупа архив от минали и вече публикувани ритми, образи, фрази и рими. Всичко това е част от подготовката за третата и последна стихосбирка :беше…, която би трябвало да излезе през 2022 г. Нейната основна тема ще бъде именно миналото и архивът.

Ръкописно четене II

Днес, от 19:00 часа, в „Хралупата“ ще се проведе второто ми ръкописно четене.

Ето обявата за събитието:

През 2022 г. би трябвало да излезе третата и последна стихосбирка на ВБВ. Тя ще бъде посветена на миналото, а това „ръкописно четене“ е първата крачка към него. Ще се представят само стихотворения, непубликувани в предходни стихосбирки, или пък ще чуете все още незавършени текстове. Всеки ще може, ако пожелае, да даде оценка или да предложи редакция на всяко от прочетените стихотворения върху специални редакторски листове. Ще присъстват гигантски животни, хороводни роботи и дебели планети. В тази „продължителна подготовка за миналото“ трябва да се оголи накрая езикът: нищо скрито.

Първото подобно четене се състоя през 2008 г. и е споменато съвсем накрая в тази публикация. То се осъществи благодарение на инициативата на Миглена Николчина за поредица от литературни събития в едно вече несъществуващо литературно пространство. Целта ми тогава беше свързана отново с подготовката на бъдещата стихосбирка; както и сега.

ПП
Идеята ми за ръкописни четения е жанрова – струва ми се важно не само писането, но и четенето да бъде свързано с редактирането. Това е и функцията на редакторските листове, които ще бъдат раздадени.

Из „Остранен Взгляд“

“[…]
Слизам от Молдова на Юг,
а отраженията ми навлизат към Киев –
само тук Днепър и Дунав се пресичат
.“

Из „Остранен Взгляд“, 13 октомври 1999 г., „Литературен вестник“

Из „31.“

„Далнина безнебна
Дъбник проточен въздига
и мъхнати лесата цъфтят.
[…]“

Из „31.“, 1 декември 1995 г., в-к „Вяра“

Човешки заек зашива лицето си

„Напоследък в села, гета и градове пълзят човешки
плюшени играчки – котета, зайци и свине…, които
спят по картони и умират в своите изпражнения,
за да бъде най-сетне чиста и свята тази република.“
Щ., „Нови климатични клишета и пътеписи“ (2016), с. 17

А. Физиологично описание
Заловиха го. Преобличат го с маркучи като
голям, мек и розов заек, Йъзъ,
с дебели уши и розова опашчица:
„По-бързо, бе, свиня“ –
Снимат се с него в различни пози и уреди.
И изваждат прорязващи инструменти и
отделящи двигатели. Един, два, три, четири.

Поваляне. Започват да удрят:
с метални пръти – ррряяяяя, ряяяяяяяя – върху
туловището, върху органите: ряяяяя:
металът прониква мекото, плътта, слива се:
в една обща телесна машина от смесени органи.
Смесени органи и зазидани вътрешности; пейзажите
на лицевия релеф, скулите на разпуканите
белези; винтове, винтове, рязко и болт.
А сега: дебелите въжета през слабините. Търкай,
търкай, опъвай жилите: „Опъвай, бе, кретен! Малко
му е. Ггъгх…“

Курдисват го като играчка, пружина, лежи:
целият в кървав плюш и конвулсии;
с коляно от главата. С ръце от корема. Още
веднъж, още два пъти: „Нещастник, педал…“

За момент нощта гълта слюнката си и
адски тихо придобива урод в
дълбокото си гърло на разтегнато влечуго.
Много ми е трудно да преглъщам,
мое подпухнало животно, и хриптя като
човешки цигански заек.

„Ставай…“
Сега трябва да подскача с ръчичките отпред
и пак се снимат с него. Лицето му е отворено
от двигателите, подготвено за селекцията.
„Миришеш, бе, мангал! Смрад.“
Смях, оставили са му само два зъба
отпред; „не ме докосвай, бе…“: пак смях.
Внезапно рязък метал през краката: ряяяяяя
Повалят го отново.
Известно време играта продължава
с по-леки забавления;
но после един
сваля грубо ципа на панталоните си.

„Сто години по-късно из тази умряла утроба
злокобната злоба нищо не ражда“:
само урина и смях.
Ето, един нов Детмаг за обезглавени
плюшени играчки с големи срамни табели
вместо очи. Табели вместо очи.
Един, два. Навик. Гълтай.
И никой не знае кога и как
се изгради
тази зоологическа градина. Забравѝ.

Б. Религиозно описание
И така. Нека струпаме
етническите, рентгенови тела
като една голяма подпухнала купчина
на площада:
тихи хора с вътрешно горене.
И после леееко да надникнем в човешката градина
на изчезващите видове:

Нощем. Големият, розов и подут заек стои
на тротоара с подменени крайници, с
изкривени лапи и вече неясна муцуна:
зашива съвсем бавно костюма си отвътре.
С треперещи и счупени пръсти:
шие, забожда, шие, преде,
вътрешна кожа,
така че да няма лице, така че да няма очи,
да не се вижда дали е чужденец,
дали е човек, дали е жив.
Зашива; а процепът се стеснява,
стеснява, процежда,
кървясалите очи стават
все по-тъмни, все по-далечни,
все по-дребни,
нечовешки.
Шие се, крие се, животно се,
себе си, не виждаш си.

В. Заключение без описание
А после сляпо подскача, скача,
пълзи с пухкавите, розови уши,
за да си проси до боклука храна от
бездомни хора или други бозайници,
докато накрая не се превърне в
чист въглерод.

Родината била в опасност.
Поезията изричала истината.
Ставало дума за ценности.
Преходът бил мирен.

Трудно се преглъща всичко,
но явно става.

———

Стихотворението е отпечатано преди повече от година (06.07.2016 г.) в „Литературен вестник“. Ето как изглежда оригиналната публикация.

Профил във Фейсбук

Преди около година (през април 2016 г.) създадох най-сетне профил във Фейсбук, за да може съкращението ВБВ да бъде тагвано самостоятелно. По подобие на имейла – vebeve@gmail.com – така и тук името е @vebeve, което почти се доближава до въбъвъ.

Manu propria ІІ: Приспивни капки за нос

На 17 декември 2015 г. се появи официално втората част от онлайн книгата Manu propria, където заедно с Елина Кръстева-Zlina оформихме две съвместни страници като една – нейната илюстрация „Малкият принц“ на 258 с. заедно със стихотворението „Приспивни капки за нос“ на 259 с. Представянето на всеки от нас двамата е преди това. Допълването ни в случая като стил, образи и история е прекрасно.

Това по-надолу всъщност е цялата книга, изчакайте да се зареди и я разгледайте:

Тук може да се види целия проект Manu propria, в момента вече се е разраснал до четири отделни книги. Включени са наистина огромно и разнородно количество поети, писатели, художници, фотографи, дизайнери и т.н.

ПП
Всъщност стихотворението и илюстрацията се появиха онлайн още на 6 май 2015 г. – едновременно в блога на Manu propria и във Фейсбук. А ето линк към страниците ни поотделно: представянето ни и отново илюстрацията и стихотворението.

20 години след „in medias res“

За първи път публикувах през пролетта на 1995 година. Тогава бях ученик в 10 клас и тъкмо се бях включил – донякъде случайно – в клуб „Гео Милев“ (с председател Пламен Александров). Първата ми публикация (вж. сканирано копие) беше в един малко странен и вече забравен „Славянски вестник“ (бр. 3-4, март-април 1995).

Оттогава минаха вече 20 години и сега, когато разгръщам този стар брой, ми правят впечатление неща, които тогава не съм забелязвал или пък по-късно съм забравил:
– става дума за „издание на славянското дружество в България ‘Глобус’“;
– пише, че вестникът се разпространява в 21 страни и региони;
– цената е 10 лева, вестникът е голям формат, 8 страници;
– на последната страница има следната информация: „вестникът излиза със съдействието на Пресгрупа ‘168 часа’“
– главен редактор е Лъчезар Еленков и има наистина огромен редакционен съвет;
– вестникът има много видима идеологическа платформа;

Вместо тези официални факти си спомням някакви ученически вълнения. Иначе бих добавил следното:
– В началото публикувах без псевдоним;
– Пишех все още на пишеща машина;
– Към публикацията в случая имаше дори приложена снимка;
– Това, което излезе, беше едно кратко стихче, което (заради ширината на карето) изглеждаше различно от това, което си представях и напечатах;
– То бе написано през ноември 1994 и в самата публикация също е датирано.
– Заглавието беше Medias Res (лат.) или Зелените ябълки на смъртта.
– Ето и самият текст, сканиран.
– Това именно е Zowler, 1995 г., упоменат в стихосбирката Е:то.

По заглавието си личи, че това не беше начало, а започване от средината. И така досега: in medias res.