„Напоследък в села, гета и градове пълзят човешки
плюшени играчки – котета, зайци и свине…, които
спят по картони и умират в своите изпражнения,
за да бъде най-сетне чиста и свята тази република.“
Щ., „Нови климатични клишета и пътеписи“ (2016), с. 17
А. Физиологично описание
Заловиха го. Преобличат го с маркучи като
голям, мек и розов заек, Йъзъ,
с дебели уши и розова опашчица:
„По-бързо, бе, свиня“ –
Снимат се с него в различни пози и уреди.
И изваждат прорязващи инструменти и
отделящи двигатели. Един, два, три, четири.
Поваляне. Започват да удрят:
с метални пръти – ррряяяяя, ряяяяяяяя – върху
туловището, върху органите: ряяяяя:
металът прониква мекото, плътта, слива се:
в една обща телесна машина от смесени органи.
Смесени органи и зазидани вътрешности; пейзажите
на лицевия релеф, скулите на разпуканите
белези; винтове, винтове, рязко и болт.
А сега: дебелите въжета през слабините. Търкай,
търкай, опъвай жилите: „Опъвай, бе, кретен! Малко
му е. Ггъгх…“
Курдисват го като играчка, пружина, лежи:
целият в кървав плюш и конвулсии;
с коляно от главата. С ръце от корема. Още
веднъж, още два пъти: „Нещастник, педал…“
За момент нощта гълта слюнката си и
адски тихо придобива урод в
дълбокото си гърло на разтегнато влечуго.
Много ми е трудно да преглъщам,
мое подпухнало животно, и хриптя като
човешки цигански заек.
„Ставай…“
Сега трябва да подскача с ръчичките отпред
и пак се снимат с него. Лицето му е отворено
от двигателите, подготвено за селекцията.
„Миришеш, бе, мангал! Смрад.“
Смях, оставили са му само два зъба
отпред; „не ме докосвай, бе…“: пак смях.
Внезапно рязък метал през краката: ряяяяяя –
Повалят го отново.
Известно време играта продължава
с по-леки забавления;
но после един
сваля грубо ципа на панталоните си.
„Сто години по-късно из тази умряла утроба
злокобната злоба нищо не ражда“:
само урина и смях.
Ето, един нов Детмаг за обезглавени
плюшени играчки с големи срамни табели
вместо очи. Табели вместо очи.
Един, два. Навик. Гълтай.
И никой не знае кога и как
се изгради
тази зоологическа градина. Забравѝ.
Б. Религиозно описание
И така. Нека струпаме
етническите, рентгенови тела
като една голяма подпухнала купчина
на площада:
тихи хора с вътрешно горене.
И после леееко да надникнем в човешката градина
на изчезващите видове:
Нощем. Големият, розов и подут заек стои
на тротоара с подменени крайници, с
изкривени лапи и вече неясна муцуна:
зашива съвсем бавно костюма си отвътре.
С треперещи и счупени пръсти:
шие, забожда, шие, преде,
вътрешна кожа,
така че да няма лице, така че да няма очи,
да не се вижда дали е чужденец,
дали е човек, дали е жив.
Зашива; а процепът се стеснява,
стеснява, процежда,
кървясалите очи стават
все по-тъмни, все по-далечни,
все по-дребни,
нечовешки.
Шие се, крие се, животно се,
себе си, не виждаш си.
В. Заключение без описание
А после сляпо подскача, скача,
пълзи с пухкавите, розови уши,
за да си проси до боклука храна от
бездомни хора или други бозайници,
докато накрая не се превърне в
чист въглерод.
Родината била в опасност.
Поезията изричала истината.
Ставало дума за ценности.
Преходът бил мирен.
Трудно се преглъща всичко,
но явно става.
–––
Стихотворението е отпечатано преди повече от година (06.07.2016 г.) в „Литературен вестник“. Ето как изглежда оригиналната публикация.
