„Далнина безнебна
Дъбник проточен въздига
и мъхнати лесата цъфтят.
[…]“
Из „31.“, 1 декември 1995 г., в-к „Вяра“
ВБВ
Човешки заек зашива лицето си
„Напоследък в села, гета и градове пълзят човешки
плюшени играчки – котета, зайци и свине…, които
спят по картони и умират в своите изпражнения,
за да бъде най-сетне чиста и свята тази република.“
Щ., „Нови климатични клишета и пътеписи“ (2016), с. 17
А. Физиологично описание
Заловиха го. Преобличат го с маркучи като
голям, мек и розов заек, Йъзъ,
с дебели уши и розова опашчица:
„По-бързо, бе, свиня“ –
Снимат се с него в различни пози и уреди.
И изваждат прорязващи инструменти и
отделящи двигатели. Един, два, три, четири.
Поваляне. Започват да удрят:
с метални пръти – ррряяяяя, ряяяяяяяя – върху
туловището, върху органите: ряяяяя:
металът прониква мекото, плътта, слива се:
в една обща телесна машина от смесени органи.
Смесени органи и зазидани вътрешности; пейзажите
на лицевия релеф, скулите на разпуканите
белези; винтове, винтове, рязко и болт.
А сега: дебелите въжета през слабините. Търкай,
търкай, опъвай жилите: „Опъвай, бе, кретен! Малко
му е. Ггъгх…“
Курдисват го като играчка, пружина, лежи:
целият в кървав плюш и конвулсии;
с коляно от главата. С ръце от корема. Още
веднъж, още два пъти: „Нещастник, педал…“
За момент нощта гълта слюнката си и
адски тихо придобива урод в
дълбокото си гърло на разтегнато влечуго.
Много ми е трудно да преглъщам,
мое подпухнало животно, и хриптя като
човешки цигански заек.
„Ставай…“
Сега трябва да подскача с ръчичките отпред
и пак се снимат с него. Лицето му е отворено
от двигателите, подготвено за селекцията.
„Миришеш, бе, мангал! Смрад.“
Смях, оставили са му само два зъба
отпред; „не ме докосвай, бе…“: пак смях.
Внезапно рязък метал през краката: ряяяяяя –
Повалят го отново.
Известно време играта продължава
с по-леки забавления;
но после един
сваля грубо ципа на панталоните си.
„Сто години по-късно из тази умряла утроба
злокобната злоба нищо не ражда“:
само урина и смях.
Ето, един нов Детмаг за обезглавени
плюшени играчки с големи срамни табели
вместо очи. Табели вместо очи.
Един, два. Навик. Гълтай.
И никой не знае кога и как
се изгради
тази зоологическа градина. Забравѝ.
Б. Религиозно описание
И така. Нека струпаме
етническите, рентгенови тела
като една голяма подпухнала купчина
на площада:
тихи хора с вътрешно горене.
И после леееко да надникнем в човешката градина
на изчезващите видове:
Нощем. Големият, розов и подут заек стои
на тротоара с подменени крайници, с
изкривени лапи и вече неясна муцуна:
зашива съвсем бавно костюма си отвътре.
С треперещи и счупени пръсти:
шие, забожда, шие, преде,
вътрешна кожа,
така че да няма лице, така че да няма очи,
да не се вижда дали е чужденец,
дали е човек, дали е жив.
Зашива; а процепът се стеснява,
стеснява, процежда,
кървясалите очи стават
все по-тъмни, все по-далечни,
все по-дребни,
нечовешки.
Шие се, крие се, животно се,
себе си, не виждаш си.
В. Заключение без описание
А после сляпо подскача, скача,
пълзи с пухкавите, розови уши,
за да си проси до боклука храна от
бездомни хора или други бозайници,
докато накрая не се превърне в
чист въглерод.
Родината била в опасност.
Поезията изричала истината.
Ставало дума за ценности.
Преходът бил мирен.
Трудно се преглъща всичко,
но явно става.
–––
Стихотворението е отпечатано преди повече от година (06.07.2016 г.) в „Литературен вестник“. Ето как изглежда оригиналната публикация.
Профил във Фейсбук
Преди около година (през април 2016 г.) създадох най-сетне профил във Фейсбук, за да може съкращението ВБВ да бъде тагвано самостоятелно. По подобие на имейла – vebeve@gmail.com – така и тук името е @vebeve, което почти се доближава до въбъвъ.
Manu propria ІІ: Приспивни капки за нос
На 17 декември 2015 г. се появи официално втората част от онлайн книгата Manu propria, където заедно с Елина Кръстева-Zlina оформихме две съвместни страници като една – нейната илюстрация „Малкият принц“ на 258 с. заедно със стихотворението „Приспивни капки за нос“ на 259 с. Представянето на всеки от нас двамата е преди това. Допълването ни в случая като стил, образи и история е прекрасно.
Това по-надолу всъщност е цялата книга, изчакайте да се зареди и я разгледайте:
Тук може да се види целия проект Manu propria, в момента вече се е разраснал до четири отделни книги. Включени са наистина огромно и разнородно количество поети, писатели, художници, фотографи, дизайнери и т.н.
ПП
Всъщност стихотворението и илюстрацията се появиха онлайн още на 6 май 2015 г. – едновременно в блога на Manu propria и във Фейсбук. А ето линк към страниците ни поотделно: представянето ни и отново илюстрацията и стихотворението.
20 години след „in medias res“
За първи път публикувах през пролетта на 1995 година. Тогава бях ученик в 10 клас и тъкмо се бях включил – донякъде случайно – в клуб „Гео Милев“ (с председател Пламен Александров). Първата ми публикация (вж. сканирано копие) беше в един малко странен и вече забравен „Славянски вестник“ (бр. 3-4, март-април 1995).
Оттогава минаха вече 20 години и сега, когато разгръщам този стар брой, ми правят впечатление неща, които тогава не съм забелязвал или пък по-късно съм забравил:
– става дума за „издание на славянското дружество в България ‘Глобус’“;
– пише, че вестникът се разпространява в 21 страни и региони;
– цената е 10 лева, вестникът е голям формат, 8 страници;
– на последната страница има следната информация: „вестникът излиза със съдействието на Пресгрупа ‘168 часа’“
– главен редактор е Лъчезар Еленков и има наистина огромен редакционен съвет;
– вестникът има много видима идеологическа платформа;
Вместо тези официални факти си спомням някакви ученически вълнения. Иначе бих добавил следното:
– В началото публикувах без псевдоним;
– Пишех все още на пишеща машина;
– Към публикацията в случая имаше дори приложена снимка;
– Това, което излезе, беше едно кратко стихче, което (заради ширината на карето) изглеждаше различно от това, което си представях и напечатах;
– То бе написано през ноември 1994 и в самата публикация също е датирано.
– Заглавието беше Medias Res (лат.) или Зелените ябълки на смъртта.
– Ето и самият текст, сканиран.
– Това именно е Zowler, 1995 г., упоменат в стихосбирката Е:то.
По заглавието си личи, че това не беше начало, а започване от средината. И така досега: in medias res.
Деветдесетте…
…са непрекъснат автостоп; стенвестници по улиците (залепване с кабърчета или тиксо); съветски фотоапарати и черно-бели ленти ORWO с изтекъл срок на годност; диапозитивни ленти; много хора по площадите; радио; оставени бележки под камъните; Сухото (пещерняците му викат Хълми); „Ах, Мария” и Френските поети сюрреалисти (+ Лотреамон); много кинематография и Мариус Куркински; ксерокопирани текстове на песни (за справка пл. „Славейков”); dial up и звукът на модема; DOS и Windows 3.11; носене на касетофона по магистралата; Коса; „Малка носовка” и старият правопис; любов; приятели; „Книга” на Ясен Атанасов; таванът; в-к „Албион”; НБКМ; къпане в морето през всеки един от месеците; влакове, купета и велосипеди; 9774; няколко години разлепване на седмичната кинопрограма на „Дом на киното” из София; „какви са тези странни хора?”; редакторите, редактирането, Ред.гру; за кратко – нощни трамваи с пердета в София; постоянно преименуване на улици и булеварди; (продължителни) литературни войни; вдигаш слушалката на телефона: тъ-тъ-тъъъ; политика, стачки и плурализъм; фонокарти; пантомима; корейски език; спални чували; супа на огъня с морска вода; Бургас-София, класа 2, влак 322, час 14:10, дата 26.08.1997 г., 1800.00 лева (с намаление за студенти); Черната Дора; моята баба и грижата; организиране на изложби; инцидентът в пещерата; градинари и военни маневри в пустинята Негев; на един обгорял лист: „…Лапам мундщука и скачам […] Слънце непромокаемо […] Слънце със Слънце запалено…”; пътувания, пътешествия и маршрутни дневници; пишещи машини пред нотариата; изложби и представления в подземието на НДК; денонощните разговори на „Мечката”; Шах; Футбол; нощно къпане; конструиране на морски сал; фотолаборатории в различни апартаменти и помещения; всякакви любовни фигури – триъгълници, квадрати, кръгове; Дани; Варна, 01.12.1995 г., 220 лева на нощ; дъска за рисуване; кино-университет в Одеон с Тодор Андрейков; Рок Филм Фест и Група приятели; Бургас-София, класа 2, влак 827, час 22:10, дата 22.02.1996 г., 131.00 лева (с намаление за ученици); сестра ми и Lockenhaus; сто години самота и скитня; жени-магьосници; в-к „Феномен”, „Психо” и Silva метод; La piovra и Корадо Катани; електронна игра „Добрият рицар” + „Каратека”; 133 ЕСПУ; 18 СОУ; Шалом; вътрешният двор; котешкият двор; бродене по улиците; нож и дялкане на дървени фигури; трениране на падания върху асфалт; киносалони за порно филми; музиката от шейсетте и Джулая, после Октоубър; Nirvana; (пре)запис на касетки в разни нелегални, подземни студия и избор по каталог [Oldies]; училище и университет (ще го повторя пак: 90-те са училище и университет); Vertical Features Remake и The Falls на Грийнауей (13 и 18 май 1997, Дом на киното); Литературен вестник; носи се Горан Брегович; потискащи купони; бандата на Джопето; Франц Кафка и едно писмо до баща ми; незабравимото лято в Обзор, което промени всичко; Доорс и „дверите”; името „ВБВ”; шпаньолски бълнувания…
Публикувано на стр. 55 в сп. „Ах, Мария”, Българската литература като списание, брой 16, 2009. Част от списанието го има онлайн.
ΧΑΟΣ (редакторски манифест)
пи = 3,14159…
пи = 6
пи = ЛВ, бр. 27, 15.07.2015
пи = 314etc.com
Снимка: Яна Лозева
пи, отляво надясно: ВБВ, Мария Калинова, Димитър Божков, Камелия Спасова, Юнуз М. Юнуз, Огнян Касабов и т.н.: хаос.
Самият манифест (с добавени линкове и коректорски поправки) може да бъде прочетен вече и на този отделен сайт: http://314etc.com/chaos
Крайна пауза
Паузата е крайно необходима. Нарушавам я единствено, защото съм забравил да спомена тези две неща:
Миналата година
…имаше още едно интервю, този път от две части (Машинни метаморфози и Времето срещу бъдещето), за което съм много благодарен на Демиан Рокосовски – удоволствие е когато има трудни и смислени въпроси насреща.
…написахме един съвместен текст с Камелия Спасова и Мария Калинова „Нулите на картографията“ и с това почти завършихме идеята си за Отворена литература.
Това е. Паузата, надявам се, ще продължи още.
ПП
През това време несъзнаваното и несъзнателното извършват равносметки, преоткриват връзки, съзвадват нови асоциации, възстановяват тялото и съзнанието, стареят, трупат архив. Паузата е дистанция, наблюдение и избягване на времето. Нужна е; особено ако целта е да се разархивира след време именно миналото (през 2022).
Разговор: „Бъдещето идва на части“
…въпросите на Жасмина Тачева бяха действително интересни, обхващаха дълъг период от време (1997-2010) и бяха неочаквано конкретни.
Исках да помисля внимателно върху тях и тя ми даде достатъчно време (реших обаче да не отговарям засега на някои по-сложни въпроси; и те отпаднаха). Всъщност ми се създаде усещане за общуване, а не за интервю, което е прекрасно чувство. Затова възприемам този разговор и като самостоятелен текст. Със сигурност това е най-цялостното интервю, в което съм участвал.
Надявам се отговорите, публикувани в Public Republic, да са достатъчно ясни и смислени. Ето един кратък откъс за същността на редактирането и Ред.гру:
[…]
Редакторът като новия автор. Доколко има свободата да изразява собствената си идея чрез чуждия текст?
Да, редакторът е новият автор. Но редакторът не трябва да изразява просто своите чувства и мисли. Той е удивителна фигура, защото трябва да помогне на автора да изкаже себе си по-добре.
Редакторът е най-добрият възможен читател. А в някакъв смисъл той е и най-добрият писател – той пише чрез друг, той пише чрез чуждо тяло, през чуждо съзнание, мисли и думи. Авторът просто е инструмент за редактора. Но парадоксално: този инструмент всъщност изразява себе си.
Редакторът употребява автора, за до го себеизрази. Човешки инструменти си взаимодействат: това е, което ме удивлява и, признавам си, възхищава в редакторите.
Ако погледна от друга гледна точка, то Creative Commons е добра идеологическа крачка именно в тази посока. Така де, стига с тези автори и техните права.[…]
Последният въпрос на Жасмина Тачева беше „Какво се случва днес?“; така се появи и заглавието.
Първа рецензия върху „Ще:“ + интервю по Артефир
Доста изненадващо днес сутринта се появи и първата рецензия върху „Ще:„, един ден преди самата премиера на книгата. Текстът е публикуван в Public Republic; автор е Ваня Стефанова.
Много съм благодарен не само за усилията да се прочете стихосбирката и да се напише първия изобщо отзив (което винаги е трудно), но и за това, че ироничното в „Ще:“ е забелязано, разбрано и оголено. Рецензията обаче не стои само при иронията, а разглежда множество подробности, похвати, детайли и теми. Не очаквах…
.
А това е интервю от вчера с Яна Пункина по Артефир (радио „Христо Ботев“). Благодаря й за разговра и интересните въпроси. Записът е качен и на сайта на БНР.